Представяне на книгата „Фотографията като път(уване) към …“ от Вяра Попова на 01.11.’18 г. от 18.00 ч. в Зала 1 на Ректората.

Покана постер. Уважаеми колеги, скъпи приятели и увлечени от магията на фотографията, заповядайте на представянето на книгата „Фотографията като път(уване) … „ от Вяра Попова, издаена от из-во „Изток – Запад“ с любезното съдействие на: проф. Цочо Бояджиев, Любен Козарев (директор на из-во „Изток – … Нататък Представяне на книгата „Фотографията като път(уване) към …“ от Вяра Попова на 01.11.’18 г. от 18.00 ч. в Зала 1 на Ректората.

Заповядайте на семинара „Икона и иконостас“ с лектор гл.ас. Галин Пенев, който ще се проведе на 14.11. 2017 г. от 10 ч. в сградата на ИИОЗ – БАн, на ул. Сердика“№4, ет. 2 в, Заседателна зала.

Предмет на семинара „Ипостас и икона“ ще бъде регулативната функция на понятието за ипостаси на полето на иконографията, основана върху определението на св. Йоан Дамаскин за иконата като „тъждество по ипостас между образа и първообраза“. Развитата във Философски глави онтология на ипостасите дава възможност за … Нататък Заповядайте на семинара „Икона и иконостас“ с лектор гл.ас. Галин Пенев, който ще се проведе на 14.11. 2017 г. от 10 ч. в сградата на ИИОЗ – БАн, на ул. Сердика“№4, ет. 2 в, Заседателна зала.

Излезе книгата „Цветът в културата“ от Вяра Попова.

Излезе от печат монографията „Цветът в културата“ (ISBN: 978-619-00-1534-5) от Вяра Попова, издадена от из-во „Фабер“ (Велко Търново).

https://www.faber-bg.com/%D1%86%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B2-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0

С признателност за почтеността, коректността, високия професионализъм и прецизна работа към Генчо Генчев (управител на из-во „Фабер“) и Силвия Георгиева (предпечат).

©Photo. R.M.N. / R.-G. OjŽda

Бр. 5/ 2020 на сп.“Философски алтернативи“

Излезе брой 5/ 2020 на сп. „Философски Алтернативи“: http://philosophical-alternatives.com/%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B0%D0%BB%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%B8-5-2020/

http://philosophical-alternatives.com/%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B0%D0%BB%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%B8-5-2020/

Представяне на книгата „Облачен архив“ от Вяра Попова.

Анотация:

Книгата „Облачен архив“ първоначално бе инспирирана от удивителните трансформации и постоянните поразителни метаморфози на облаците. Постепенно облаците като среда, акумулираща въображението бе заменено от възприятието на облаците като знак, неучастващ, невключващ се в доминиращата класическа линейна перспективна традиция в западно-европейската живопис от Ренесанса до първото десетилетие на XX век. Така облакът като изобразителен мотив, знак, инструмент, похват, зад който се крият определени авторови интенции бе открит и в Китайската изобразителна традиция, което го превърна в универсална културна метафора за Запада и Изтока. Постепенно облачната картина започна да се изпълва фрагмент по фрагмент: от многопътния роман на Дейвид Мичел „Облачен атлас“, рефериращ към създадената от Люк Хауърд научно-утвърдена класификация на облаците, която ползваме и до днес, през възхищението на гениалния Гьоте от скромния английски изследовател до филтрирането на облака през теософията и антропософията под формата на аура, която рефлектира в картината на Василий Кандински „Петно“ (1912) и в поезията на Андрей Белий и Владимир Маяковски с „Облак в панталони“. Така облакът чрез алтернативните духовни учения отново се завръща в изобразителното и словесното изкуство под формата на абстракции и метафори, произтичащи именно от постоянно метаморфоризиращата „природа“ на облака. Към полетата на духа се прилепва и информационния облак от съвремието като ресурс на данни, чийто сбор послужи за образец за събирането на историко-културните идеи за облаците, водено от вдъхновението и копнежът по поезията на облаците и небето не просто като стремеж по непостижимото, (ако използваме инспирацията от Гастон Башлар), от въздушната природа на човека, запазил способността си да мечтае и да съзерцава красивото във всяка форма.

Резюме за книгата „Облачен архив“:

Книгата „Облачен архив“ представлява изследване на облаците в историко-културната традиция, започвайки от появата им в Библията и през Античността (приблизително от VIII век пр. Хр. до VI век сл. Хр.) до съвремеието ни – вече 29 века облаците грациозно и възвишено валсуват в изобразителните и словесните произведения на изкуството. Те пронизват цялото творческо пространство, функционирайки: 1/ ту като материал; 2/често като инструмент или авторски похват за предаване на определени внушения и за скриване на вътрешни трикове; 3/ като своеобразна конструкция, в същото време осигураваща 4/ преход от земния регистър в небесния – функция по трансфер, пренос и превод и 5/ способстват за фигуративните и пластични ефекти, както посочва изкуствоведът Юбер Дамиш. И ако Дамиш излага дръзкото твърдение, че историята на живописта може да се мисли през историята на облака, то книгата разширява облачния обхват до културна метафора, откриваема на Изток и Запад. Облакът е този поразителен топос, който приобщава контрадикторните наука и изкуство, демонстрирайки как науката в лицето на метереологията може да служи за вдъхновител (случая Гьоте-Хауърд) и помощник в изкуството – при живописването (случая Джон Коснтабъл) или литературата: Андрей Белий и Хлебников.

Книгата „Облачен архив“ е филсофско-хуманитарно ориентирана книга, често присягаща на помощ към история на изкуствата и изкуствознанието, преди всичко под формата му, развивана във Визуалните излседвания. И в този план тя предлага като вторичен резултат от изследването на първичния обект (облаците), интригуващата теория на цвета, започната от гениалния Гьоте, проследима при Кандински със съотношението цвят-форма, допълвана от Хлебников, аналогизаращ цветово звуците, с което се представя и удивителния феномен синесетезия като мултисензорно възприятие, послужило за вдъхновение на мнозина творци. Като страничен ефект се изгража редицата от творците-метеоролози: Гьоте, Кандински, Андрей Белий. Като пореден страничен продукт, непоследен по значимост, книгата проследява и формулира изведената от Олга Матич аналогия за проекцията и трансформацията на облака през аурата от теософията на Блаватска до абстракция в живописта на Кандински и съотвествието му поради постоянните му метаморфози в метафората в литературата (Андрей Белий). Така чрез облака се прави подстъп към важния проблем във Визуалните изследвания за разликите при конструирането на образа в живописното и словесното изкуство.

Така облакът се презентира като удивителен поради изпадането си от каноничните правила на живописната перспектива и безкрайно интригуващ предмет на изследване поради пространното и плодотворно поле за интерпретации: философски, естетически, изкуствоедски, частнонаучни и други. Така че си струва облаците да бъдат последвани в поразителния им общотеретичен и културфилсофски „танц“.

РЕЦЕНЗИЯ
След чудесната монография на Вяра Попова „Фотографията като
път(уване) към…“ (Изток-Запад, 2018), авторката предлага нов ръкопис, който потвърждава впечатлението на читателя, че пред нас е автор с много творчески идеи и изключителна работоспособност. Във фокуса на представения за рецензиране ръкопис на Вяра Попова са облаците, техните „удивителни трансформации и постоянни поразителни метаморфози“. Привидно
познатата им същност крие неподозирани смисли и интерпретации, обект на
много произведения на изкуството, на още повече тълкувания и на концептуализиране в стилистиката на различни теории (естетически, философски,
психологически, частнонаучни и пр.).
Вяра Попова предлага текст, „без претенции и без амбиции“, както пише
тя, но съдържанието говори за друго – за едно мотивирано и амбициозно изследване, в търсене на вариантите и игрите на облаците като културен феномен.
Изследването тръгва от едно субективно усещане „провокирано от простото възхищение и удивление от постоянните метаморфози и мълниеносните
трансформации на облаците; постепенно преминава в интуитивното предусещане, че зад облаците се крие сериозен културно-исторически и естетически проблем“. Всъщност става дума за богат ерудитски материал, в който зад
представянето на една картина, например при Ван Гог, се търсят значения и
съдържателни нюанси с доста разклонения и обогатяване, за да се извлекат
дискретните послания на втория план. Попова подхвърля идеята, представя
позиции и опозиции, за да изведе в окончателното тълкуване метафоричният
характер на облаците. Те са фон и рамка, среда, акумулираща въображението,
знак, и мотив, похват и инструмент, те фокусират авторовата гледна точка и
я разпръскват в блясъка на метафорите… Облаците като символ инспирират
авторовите намерения и са възможност да се трансформират чувства и транслират към потенциалния възприемател.
Ръкописът на монографията е разгърнат във: В-стъп-ление, три глави, заключение и библиография. Теоретичните анализи и разглеждането на статуса
на облака в различните видове изкуства, както в западната, така и в източната
естетико-културни традиции, са убедително подкрепени от разнообразява-10 Вяра Попова ◆ Облачен архив
щи текста илюстрации. Така облакът като привлекателна при-видност води
авторката до сериозни културософски и изкуствоведски дълбочини, в които
история и изкуство, философия и антропология се вплитат в многоцветен килим, в който фрагментите изграждат целостта – без видими възли, без спънки
и без съмнения. Просто привидно очевидният образ на облаците, отвъд който блестят в нови багри и светлини нови и нови смислови валенции.
Първа глава: Периферия: небе очертава контурите на територията на облаците. Небето е разгледано като фон и рамка на облаците. Чрез акценти и понятия от произведения на Ван Гог, Марк Шагал, Ив Клайн, Алфред Стиглиц,
облаците са представени и като тематичен субект, и като детайл. В диплите
на небето обитават облаци, звезди и луна. Те рамкират безкрайния космос и
уютния дом…
Втора глава: Облакът и перспективният модел дискутира статуса на
облаците в координатите на съвременното изкуство, както и позицията му
в китайското изкуство. Трета глава: Облакът в теориите и в културно-историческите традиции. Облакът като резонираща културна метафора не само
представя, но и интерпретира в по-глобален план различни теории за облаците – значим персонаж в различните видове изкуства от векове. Заключението
предлага богата информация за различни художествени произведения, в които облаците са представени в активна и определяща роля.
Изключително четивна и информативна, монографията на Вяра Попова
несъмнено ще привлече читатели. Ако чрез фотографията Попова ни показа
живота тук, на земята, чрез новата си книга тя ни вдига погледа към небето –
при облаците и техните обещания, разочарования и тайни.
Ръкописът на монографията заслужава да бъде обективиран в книга и несъмнено ще намери своята публика.
Иванка Стъпова, проф. дфн

ОТЗИВ
Вдъхновена от непрестанно променящите се картини, които в своите небесни пътувания облаците рисуват пред нас, книгата на Вяра Попова „Облачен архив“ е предизвикващ въображението разказ за техните неизброими
превъплъщения. Именно те – облачните превъплъщения, – задаващи историко-културните идеи за облаците и описани с проникновение от авторката, определят структурата на книгата. Първа глава маркира небето като физическа
среда и тематична рамка на облаците: води ни на пътешествие през „Мечтания
за въздуха“ от Гастон Башляр и „Звездна нощ“ от Ван Гог към Библейския генезис на идеи и персонажи в картините на Марк Шагал; в нея Попова търси
символиката на небето (чрез небесния цвят – синьото) в европейската и китайската живопис. Още тук „Облачният атлас“ се превръща в гирлянда от идеи
за безкрайността и необичайни, но майсторски аргументирани паралели като
тези между теософията на Блаватска и художествените търсения на Василий
Кандински, Андрей Бели и Гьоте, Дейвид Мичъл и Владимир Маяковски.
Втора глава – „Облакът и перспективният модел“ – търси проекциите на
облачното битие в западната и източната традиция, а трета разглежда облака
като универсална и „резонираща културна метафора“. Извор на съзерцания
и мечтания, облачните метаморфози минават през алтернативните духовни
учения, изобразителното и словесното изкуство, съвременния информационен облак като ресурс на данни, поезията и вдъхновението от непостижимото и въздушното у човека.
Оригинална както по своя замисъл, така и по своята практическа реализация, книгата на Вяра Попова може да се разглежда като една професионално написана теория на облаците и тяхното многолико битие в различните
културно-исторически традиции: в западната и източната парадигма; в живописта и в литературата; в наукознанието и кинематографията. Със своето
едновременно научно и художествено звучене книгата определено има своето място в богатата палитра от издания на изд. „Изток-Запад“, защото в нея
намират продължение и оригинален прочит редица идеи, заложени във вече
публикувани елитни и нужни на българската култура произведения.
Татяна Батулева, проф. дфн

Презентация на книгата „Облачен архив“.

      Като последователност във времето, искам първо да благодаря на проф. дфн Иванка Стъпова за многогодишната подкрепа и на проф. дфн Таня Батулева за гласуваното доверие спрямо това експериментално предизвикателство.

      И тъй като книгата е процес с множество участници на най-различни нива, веднага след това искам да отправя благодарност към г-н Любен Козарев за предоставения шанс в тази кризисна ситуация книгата „Облачен архив“ да излезе от печат, адмирирайки перфектния му издателски вкус, радващ ни вече 19 г. с престижни и актуални заглавия! Благодарности отправям и към Марио Йорданов за компютърната обработка. Специални благодарности към Деница Трифонова, която използвайки картината „Пшенични полета“ на Якоб ван Ройсдал (1670) за оформлението си на корицата, визуално-адекватно подготвя ефектно читателската аудитория за влизането в нея като духовно-интелектуално пътешествие по откривателство и разширяване на хоризонта от значими за история на културата феномени. Така оформената корица играе със зримата експресия на думата архив (лат. archivum – „присъствено място“) като присъствено място, магически отвеждащо трите фигурки от картината да при-със-тват (да бъдат при – да стигнат и със – да съ-участват, да бъдат причастни в общото дело по четенето и преживяването) в разгръщането на облачната история и теория, с което символно се конструира паралел по обещание читателят да се озове в интерактивно взаимодействие с текста по силата на въображението и мечтанието, довършвайки го за себе си по уникален начин. Тези разнопосочни пътечки от картината „Пшенични полета“ на Якоб ван Ройсдал (1670) са иконични знаци за самото изследователско разнопосочие, сбиращо се в един тематичен фокус – облаците. Така облакът като тема събира, интегрира в една архивна тоталност всички изхождащи, излъчвани негови рефлексии в различни изследователски полета. Чрез използваната за оформлението на книгата картина на Якоб ван Ройсдал визуално-символно се представя (онагледява) как идеята за облака в книгата „Облачен архив“ се проектира и резонира в различни предметни полета. При все произтичащите от спецификите им изследователски различия, именно от повтарящите се характеристики може постепенно да се оформи „профила“ и да се изведе каквината (англ. Quiddity; същината) на облака като идея. И от отликите във функционирането на тези същностни характеристики постигаме в кратък екскурс от птичи поглед спецификите на самите проблематични полета. Ако сумираме двете ментални процедури: първо, по аналитичния ход на мисълта и второ, синтетичната сборна ревизия, стигаме до извода, че облакът като идея, бидейки ту фон или рамка, ту знак или мотив, ту похват или инструмент, ту среда, акумулираща въображението,  е обяснимо полисемантичен производно на безформената му, неопределена природа, а метаморфозите му като функциониране се рефлектират като абстракции в изобразителното изкуство от началото на XX век и като метафори в художественото слово. Респективно, може да бъде открит навсякъде: в Библията и в античната литература, в живописта и във фотографията, в науката и в литературата, на Запад и на Изток, превръщайки се в универсална културна метафора. Така тръгвайки от феноменните му прояви, водени от есенциалните му характеристики, извървяваме дългия път през различни предметни полета и стигаме бавно до представянето му в изобразителните като абстракция и като метафора в словесните изкуства. От което следва, че облакът, първоначално като ментален йероглиф, а после като идеограма – (образен) знак за даден идея, при все така отличните и често взаимоизключващи се говорения на различните предметни области, се появява навсякъде, макар и различно обговарян и разиграван. И без да се наемаме платонистки да твърдим, че някои идеи са примордиални и типични за човека изобщо, само си позволяваме да отбележим, изхождайки от  него като една от формите на откриваемите навсякъде общи идеи, че при все така различните говорения, в облака като реминисценция от въздушната природа на човека се е съхранила способността му да мечтае и да лети волно във въображението си именно като спомен от небесата и света на идеите.

     Относно графичното и стилистично оформление на книгата следва да се заяви, че то не се стреми да внесе объркване и уморено безразличие, а се подчинява на идеята от Аристотел за недопускащата празното пространство природа, проектираща се като стремеж по запълване на цялата текстуална повърхност. Така се формира едно основно интерпретативно тяло, чието говорене се дублира чрез допълващите го и разясняващи експликативни бележки. Така двете така различни говорения (на наративното цяло и на дескриптивните маргиналии) се сливат в тематичната синхрония, предоставяйки едновременното ползване на различни стилови оптики спрямо читателското усмотрение и предразположеност в надеждата всеки да намери по нещо за себе си и да взаимодейства с книгата по угоден за него начин, така че да постигне едно уникално четене-довършване, където читателят става автор и съучастник в творчески процес.

      Както в стативната (кавалетната) живопис 1 глава поставя рамката на изображението – очертава, маркира „границите“ – небето, за да въведе темата на изложението – облаците. Мимоходом текстът подражава на живописта и на театъра, построявайки първо декора като психологически-повествувателна прелюдия, подготвяща въвеждането на главния предмет на изложението. После вербумът дескриптивно разпъва класификационната мрежа от четирите вида поети, (а какво друго е художникът, ако не поет на образа, построен чрез средствата на визуалността), изобразяващи небето като: 1/ гигантско огнище от Винсент ван Гог – тук се демонстрира интригуващото взаимодействие на история и теория на изкуството с науката в лицето на астрономията; като се дава в екскурс кинематографичното отразяване на възхищението към така впечатляващия като художник Ван Гог. И ако субглава 1.1. (Небето от „Звездна нощ“ на Винсент ван Гог като тематична и житейска рамка) предлага проекция на астрономическата и кинематографската интерпретации в полето на живописта, то в субглава1.2. Марк шагал  по небето. /Библейска археология на небето по Марк Шагал/ се представя купола небесен в Библейската парадигма през образите от картините на Марк Шагал; субглава1.3. (Ив Клайн: за синьото като „материализация“ на космическата енергия от небето) вмъква историята на синьото като цвят и конкретно чрез Ив Клайн като материализация на космическата енергия, с което небесният хоризонт се разтваря до космоса и се донадгражда астрономическата интерпретация на небето от субглава 1.1. (Небето от „Звездна нощ“ на Винсент ван Гог като тематична и житейска рамка) и Библейската от субглава 1.2. /Библейска археология на небето по Марк Шагал/ с езотерична, подпомагана от литотопията от историята на синьото в субглава 1.3. (Ив Клайн: за синьото като „материализация“ на космическата енергия от небето). В субглава 1.4. (Небето като „течаща течност“: „Еквивалентите“ на Алфред   Стиглиц) се представя чрез аналогията по подобие: небето като разтичаща се течност:  еквивалентите на Алфред Стиглиц – облаците като една от демонстрациите на безформеното по Розалинд Краус, щриховайки имплицитно теориите на: фотографията, образа и на метафората по Джордж Лакоф. В субглава 1.4. (Небето като „течаща течност“: „Еквивалентите“ на Алфред   Стиглиц) като продължение на научната парадигма се построява и класификацията на облаците, чиято историческа проекция може да се открие в изградената от Люк Хауърд „Относно видоизмененията на облаците“ (1803), чиято класификация и описание на основните им форми се ползва и до днес от субглава 3.2. Историко – теоретичен колаж от облаци. Облаците във визуалните и вербалните изкуства.. Във финала си посветената преимуществено на фотографията субглава 1.4. (Небето като „течаща течност“: „Еквивалентите“ на Алфред   Стиглиц) въвежда и съвременното hi-tech схващане за облачен архив, с което незримо, но присъствено с цялата си текстуална тоталност се конструира и себеконституира като една достойна му фикционална алтернатива.

       И ако 1 глава (Периферия: небе) представлява практическа реализация на облаците, то 2 глава (Облакът и перспективният модел) (субглава 2.1. Юбер Дамиш: анахронизма на облака) впряга облака в теоретичната парадигма на перспективата като визуален модел за построяване на картинното пространство. Така перспективната изключеност на облака или саботирането й от него дава основания на теоретика на изкуствата Юбер Дамиш да ревизира историята на живописта именно като история по изобразяването на облака. Същевременно субглава 2.1. (Юбер Дамиш: анахронизма на облака) чрез живописта построява паралел на отразяването и презентирането на облака във фотографията от субглава 1.4. (Небето като „течаща течност“: „Еквивалентите“ на Алфред   Стиглиц). Неподчиняващият се на перспективния абсолют облак от Западната живопис (субглава 2.1. Юбер Дамиш: анахронизма на облака) продължава небесните си пътешествия, озовавайки се и в Източната живопис от субглава 2.2. (За триединството живопис, калиграфия и поезия в Китай. Символизмът на обалците в китайската живопис), което позволява да бъде разпознат и разглеждан като универсална метафора (като доказателство за наличието на всеобщи идеи за човечеството, независимо, че съзнанието се формира при различни културно-исторически условия), срещана в така различни културни традиции, които по един тематичен фокус постигат съгласие. А от него следва да се заключи, че една от фундаменталните характеристики на облака е и изплъзването му от норматива на традициите и неподчиняването му на културните матрици.

       И така вече разпознатият като културна метафора облак продължава пъте-шествието си в различните предметни области, носейки паметта за Изтока като ментална нагласа, той я проектира и демонстрира през книгата „Облачен атлас“ на Дейвид Митчел как сложните теории на некласическата физика могат да бъдат обяснени и лесно разбрани през много по близките до представното онагледяване източни концепти. Следва да се отбележи че самото заглавие на книгата от Дейвид Мичел е съвременната литературно-художествена аналогия на научната класификация на облаците, разработена от Люк Хауърд, представен в субглава 3.2. (Историко – теоретичен колаж от облаци. Облаците във визуалните и вербалните изкуства). От което следва, че времето на нартивното изложение не се движи линейно: понякога се започва от крайната фаза по развитието на една идея и се извършва историческо връщане назад в развитието й, от което следва, че то тече диахронично и същевремнно синхронично с оглед на собственото му разгръщане като последователност. Така самото изложение се превръща в текстуалната елмазена мрежа на Индра, където една идея проблясва и резонира в друга, словесно въплъщение на „едно във всичко и всичко във едно“.

     Постепенно облакът стига до разработването си от Олга Матич (в субглава 3.2. Историко – теоретичен колаж от облаци. Облаците във визуалните и вербалните изкуства. от изложението), образувайки един вербален аналог и алтернатива на презентирането и функционирането му във визуалните изкуства субглава 2.1. (Юбер Дамиш: анахронизма на облака) облака в западната перспективна традиция и субглава 2.2. (За триединството живопис, калиграфия и поезия в Китай. Символизмът на обалците в китайската живопис) в източната живопис като символ на пустота и като експресия на ограничените възможности на художника да изрази неизразимото). Тук е мястото да се отбележи, че нарацията през цялото време игра върху трансверсивността (взаимопревръщаемостта) на изобразителното изкуство в словесно и обратното, основавайки се на образа (за облака), който като среда предоставя поле за подобно генеративно родство и извеждането на все пак значимите различия между двете експресивни средства.

Двата естетически броя на ФА за 2020 г.

При все тежката, обременена с епидемични ограничения 2020 година, можем като ревизия да отбележим излизането на два естетически броя на списанието „Философски алтернативи“: ФА 1/ 2020 и ФА 4/ 2020. С голямо удовлетворение следва да отбележим, че специално бр. 4 за 2020 с водещи броя: проф. дфн Ивана Стъпова и гл.ас. д-р Силвия Борисова като признание за високото качество на публикуваните в него статии е финансиран от Национален фонд „Култура“.

Визуално представяне на книгите на проф. дфн Иванка Стъпова.

Представяне на книгите на проф. дфн Иванка Стъпова, многогодишен завеждащ секция, философ-естет, многогодишен водещ броя на естетическите издания на „Философски алтернативи“, уважаван и обичан колега: 1/ Стъпова, Иванка. 2007. Идеята за двойника. В. Търново: Фабер 2007. ISBN: 978 – 954 -775 – 815 – 5. … Нататък Визуално представяне на книгите на проф. дфн Иванка Стъпова.

Излезе бр. 3/ 2019 на „Философски алтернативи“

Излезе бр. 3 за 2019 на „Философски алтернативи“ (Списание на Института за изследване на обществата и знанието (ИИОЗ) – БАН. ISSN: 0861 – 7899.

Водещ на броя: проф. дфн Иванка Стъпова

на тема: „Естетическото оправдание на света“